Джеф Монсън – анархисткият титан
Джефри „Джеф“ Монсън, по прякор Снежния човек, е роден на 18 януари 1971 година. Висок е 185 см и тежи 110 кг. Състезател е по смесени бойни изкуства. Има черен колан по бразилско джиу-джитсу и е два пъти световен шампион по атрактивната версия на смесените бойни изкуства ADDC. Също така участва и в т. нар. „свободни двубои“ на MMA, които напоследък станаха доста популярни и в България. Има магистърска степен и аспирантура по психология и работи като детски психиатър 5 години.
Джеф Монсън обаче привлича вниманието ни не толкова със своите успехи на ринга, колкото с това, че неговата професионална кариера е преплетена с безвластническите му виждания. Джефри е анархист и е член на анархосиндикалисткия интернационал IWW/AI. По тялото си е татуирал множество анархистки символи. Поддържа връзки и е спонсориран от анархисткото издателство AK press. Публикуваме част от интервю със Снежния човек.
Наричаш себе си анархист и си член на IWW/AI – Международния съюз на работниците. (Монсън кима). Колко време отделяш за това? Анархизмът твоя философия ли е, или нещо друго?
Отделям време, но не толкова, колкото ми се иска. Отделям повече време на двубоите, които също ми доставят удоволствие. Обичам и тренировките, а и съм „длъжен“ да тренирам, за да се представям добре. Моят живот е построен така и това, което върша, трябва да го правя добре. Това е моето призвание, с това живея.
В същото време обаче обществото е много по-важно от свободните двубои. Това е нашият живот – къде децата ни ходят на училище, какво ядем, какви са ни свободите – всичко, което ни касае. Нашето бъдеще зависи от общественото устройство, но за съжаление хората често не се замислят за това. За мен обаче е важно и аз ходя често на анархистките събрания, макар да ми се иска да взимам още по-голямо участие. Обмислям да се захвана активно с делото, когато не съм толкова зает със свободните двубои. Опитвам се да използвам известността от битките на ринга, за да може все повече хора да се вслушат в това, което казвам. А това, което говоря, е и това, което мисля. Не искам да ме възприемат повърхностно – все едно си мисля нещо от рода на: „аз съм анархист, сега ще ида да взривя нещо“. За мен всеки миг е посветен на делото. Размишлявам над анархизма, това е моят светоглед, споделям идеите си с хората, изучавам го и се старая да му посветя достатъчно време – колкото ми остане след някой двубой или след като отделя нужното внимание на семейството ми.
Изолира ли те анархистката философия от другите бойци? Ти си завършил аспирантура и се грижиш за неща, които нямат нищо общо със свободните двубои. Струва ли ти се, че си в друга категория, различен от другите бойци?
Честно казано, мисля, че всички сме на едно дередже. Аз съм роб, който получава заплата, и останалите също. Не получавам толкова много и се опитвам да свържа двата края, както и другите бойци. Да, много бойци не споделят моите убеждения, но има и такива, които мислят също като мен. Ние сме професионалисти и се уважаваме. Може да не харесваш противника си, но най-малкото ще уважаваш това, че когато зад вас вратите се затворят, знаеш, че у него е имало достатъчно мъжество, за да излезне да се бие с теб. Бойците се уважаваме един друг, дори и да не се харесваме. Така че всички сме в една лодка, а не в различни. Хората трябва да се разбираме, а не да се избиваме, делейки това, което имаме.
Без никаква йерархия.
Да! Без никаква йерархия. Всички сме морално задължени да работим, да правим това, което можем най-добре, да участваме в работата заедно, да си помагаме взаимно. Да получаваме плодовете на труда си, за да си осигурим основните качества на живота – жизненост, храна, покрив над главата, образование, медицинска помощ.
За съжаление това са все неща, за които ни се налага да работим неуморно, да бъдем експлоатирани, дори да се бием всеки ден. Понякога е просто безсмислено.
За мен, когато изляза от боя, схватката е завършила. Това е представление и двамата с противника сме направили това, което можем и за което сме тренирали. Може човек да се състезава и на шахмат или в нещо друго, но когато става дума за живота, не трябва да има състезание. Не мисля, че това е толкова налудничава идея. Мисля, че лудост е да заграбваш основните блага и да караш хората да се бият за тях.
И да се дава право на малцинството да контролира мнозинството.
Точно така. И да се даде контрол над благата на малка група от хора. Война, алчност, получаване на повече отколкото човек заслужава. Или да плащаш на хората по-малко, отколкото заслужават, и да мислиш, че е хубаво: за мен тези неща са сбъркани. За мен това, че всички трябва да работят и да получават своя дял от световното богатство не е абстрактна идея.
